Белоградчишки скали и тяхната крепост

Думите на великия Антон Страшимиров описват само в едно изречение, само в няколко думи, това чудо на природата – Белоградчишки скали. Бях посещавала това кътче от родината ни преди години и бях останала очарована. Моите приятели, обаче не бяха, и затова решихме да включим Белоградчик в програмата на нашата майска екскурзия.

ДЕН 1

Как се стига до Белоградчишки скали – време, разстояние, състояние на пътя

От София до Белоградчишки скали се стига за около 2 часа, в зависимост по кой от трите маршрута решите да поемете. Варинатите са международен път Е79  в посока Враца-> Видин, може да изберете Искърското дефиле и оттам през Мездра, Монтана и към Белоградчик или през прохода Петрохан. Доколкото зня последният вариант не е много удачен поради лошото състояние на пътя. Ние избрахме Е79 като преценихме, че този макар и най-дълъг път, ще бъде в най-добро състояние. Километрите са около 190. Е, още в самото начало на автомагистрала „Хемус“ бяха образувани километрични колони в трите ленти от нашето платно на движение, поради текущи ремонти на пътя, довели до стесняването на целия магистрален път в две двупосочни ленти за движение. Това всъщност не малко неприятно, тъй като слънцето вече жарко напичаше, всеки искаше да се измъкне възможно по-далеч за поредицата почивни майски дни. Но и това мина. Отбихме, когато видяхме отбивката за Ботевград, Враца и Видин. Пътят е добре поддържан.Подминахме Ботевград, който остана вдясно от нас. Минавайки през Мездра вдясно от пътя видяхме указателна табела за Крепостта в Мездра. Изглеждаше доста внишително и я набелязахме за посещение на връщане. Следващата спирка бе Враца и пещера Леденика, но за тази част от нашата екскурзия съм разказала подробно в статията за тях.

Минахме и покрай Монтана. Това, което тук завладя интереса ни бе отново крепост. Монтанската крепост бе поредното място, отбелязано за посещение, прибирайки се след 2 дни за София. Тя гордо ззпъкваше над околния терен. Продължавайки на север, от лявата ни страна видяхме огромна язовирна стена, която поддържа пълноводното легло на язовир Огоста. Отбихме встрани от пътя за да овековечим красотата на този водоем. Имаше няколко пейки, малка чешма и много хора, които се снимаха за спомен на фона на язовира.

Потеглихме и в приказки изминаха още около 50 км. до табела указваща надясно Белоградчик и Белоградчишки скали, а наляво село Ружинци. След десен завой и поредица от завои в продължение на 20-на километра пристигнахме в Белоградчик. Още преди да стигнем до града отдясно и отляво на пътя започнаха да се разкриват високите червеникави скали, характерни за този район.

Белоградчик – Вечен и млад

Белоградчик е град в северозападната част на България, област Видин,  отстоящ на 182  км. северозападно от София,  на 68км. от Монтана,   и на 52 км от Видин.

Белоградчик е втория по големина град в областта след Видин. Сякаш  кацнал върху двата планински масива Ведерник и Венеца, градът е заобиколен от Белоградчишките скали. Създаден е още в древността, през римско време. Въпреки скромните си размери от 411кв.км, градът отдавна се е насочил като популярна туристическа дестинация. Населението е между 6-7 хил. души. Няколко думи и за мястото, на което отседнахме. Хотелът, който бяхме избрали се намира в центъра на града в близост до общината. След като се настанихме, решихме да се разходим до Белоградчишката крепост, която се разкриваше от стаите ни в хотела. Часът бе около 19.00 часа и по всяка вероятност крепостта едва ли работеше, но така или иначе бе рано за вечеря решихме да се разходим.

Малка вечерна разходка до Белоградчишки скали и крепостта

Поехме по пътя, указващ посоката и след около километър по малките криволичещи улички, наситени с аромат на току-що разцъфтели люляци се озовахме на паркинга пред крепостта.

Пред входа има няколко малки къщички алпийски тип- каса, пощенска станция, малко заведение, както и магазин за сувенири. Да не забравяме и фирмения магазин на винарна „Магурата“.

Продължаваки по пътя нагоре покрай крепостните стени видяхме указателни табели за няколко веломаршрута. Още малко по нагоре се намира и Латинското кале, което всъщност е представлявало помощно укрепление. Входът за нея е свободен. Изкачихме се по витите метални стъпала на върха на скалата, върху която все още личат масивни каменни зидове, датирани според историците през I в. н.е. Изгледът бе невероятен..и особено на залез слънце.

Високо извисяващите се Белоградчишки скали, зеленината, която ни заобикаляше и равнинните част на север от крепостта. Срещу Калето се намира и Астрономическата обсерватория, която всъщност е първата училищна обсерватория в България, построена в далечната 1961г. Създадена е по идея на учителя по Физика Христо Костов и любители астрономи от града. По-късно става и наблюдателна база към Института по Астрономия към БАН.

Не ни оставаше нищо освен да дочакаме сутринта за да отворят вратите на крепостта и да се потопим в една друга епоха, доста далечна от нас. Слизайки по пътя надолу видяхме и Историческия музех на града, който логично също бе затворен, но веднага бе включен в списъка за посещения за следващия ден.

Къде да хапнем?

По препоръка на местните хора, до които се допитахме за приятно място, където да вечеряме, избрахме механа „Маркешница“. Имахме опция да вечеряме и в хотела, тъй като той разполага с голям ресторант, но поне за първата вечер решихме да усетим пулса на тукашните заведения. Маркешница-разположена точно срещу входа на хотела.  Приветлив двор в битов стил, много цветя, и прекрасни кътчета за малки и големи компании. Избрахме малка беседка за нас. Изключително възпитан и умел сервитьор ни обслужваше през цялата вечер. Храната бе изключително вкусна и на достъпна цена, което определено го изкачи в класацията ни за заведения за хранене. Опитахме от традиционната ракия, вино Магура, местни специалитети. Оценка 10 по шестобалната система. Заведението бе разположено точно срещу входа на хотела, тъй че много бързо се прибрахме. Имахме нужда от сериозна почивка за утрешното приключение.

ДЕН 2

Сутринта дойде изключително бързо, но се усещах отпочинала и заредена за нови туристически подвизи. Ставайки от леглотои поглеждайки през прозореца това, което видях няма как да го опиша. Белоградчишките скали изпълваха кръгозора ми.

Скалите… тези красиви, червени масиви…

Природната забележителност Белоградчишки скали заема пространство с дължина 30 км. и ширина 5 км. Веригата от скали започва от връх Ведерник и завършва при село Белотинци със забележителната скална група 100 овце. Но най-величествените скали са концентрирани около града, а именно: Конникът, Мадоната, Монасите, Ученичката, Момина скала, Адам и Ева и много др. Другата голяма скална група се намира на 4 км от града. Намира се в района на пещерата Лепеница.

Преди около 230 млн. години, в самия край на палеозойската ера в този район се наслоили песъчливо-мергелни скали. В по-късен етап те били заляти от море, на чието дъно се отлагали чакъл, пясък, глина. През годините тези материали били споявани от пясъчно-глинеста структура и така се получили конгломерати и пясъчници. Железните окиси и хидроокиси придават червеникавия цвят на скалите. В резултат на тектониката  комплексът се е нагънал и се показал на сушата., а районът на Белоградчик попаднал в центъра на голяма пукнатина. Природните сили с годините изваяли от безформения камък митични скулптури на хора, животни, птици. В пясъчно варовиковите скали се оформили множество пещери. Скалите образуват естествена крепост, чийто потенциал бил забелязан и използван от най-древни времена.

Научихме и една легенда за скалния масив Мадоната. И до днес хората разказват, че в миналото някога между скалите е имало девически манастир. В него служела красивата монахиня Валентина. Красотата и била поразителна. Слуховете за хубостта се разнесла бързо и достигнала до бедния овчар Антон. Впечатлен от нея, той всяка вечер свирил на кавал под прозорците на манастира. Двамата се влюбили и скоро след това Валентина родила дете. Веднага била изгонена от манастира, а Господ стоварил гнева си върху манастира, където служела тя. Всичко в него било превърнато в камък. Мадоната с детето все още стои вкаменена насред останалите монаси, а младият овчар Антон все още чака своята любима… Е стига с легендите, надявам се снимките ви пренесат там, на място…

Бързо се оправихме и слязохме на закуска. Тя бе на шведска маса и имаше голямо разнообразие на храни. Както се казва за всекиго по нещо. Пийнахме кафе и чай, опитахме от белоградчишките мекици и потеглихме по запланувания план. Отново решихме пеша да се качим крепостта тъй като разстоянието не бе повече от километър.

Историческият музей на града

По пътя посетихме Историческия музей, който се помещава в „Пашовата къща“– образец на типичната западно българска възрожденска архитектура. Построен е в далечната 1801г.  до днес е запазил първоначалния си вид. В експозицията на музея има над 6000 експоната. Експозицията е посветена на Османския период и Възраждането и изследва развитието на редица занаяти като златарство, абаджийство, дърворезбарство и други. Голяма част от изложените експонати акцентират върху Белоградчишкото въстание от 1850 г., едно от най-масовите въстание по българските земи срещу поробителя.

Разгледахме народни носии и предмети на бита, женски накити. Отвън в двора на музея има изложени антични надгробни паметници, които веднага привлякоха интереса на част от групата ни- нали все пак по образование и призвание сме археолози. А от това не можеш да избягаш, независимо, че работим различни и далечни неща от архелогията.

Няколко стотин метра по стръмната уличка и пристигнахме пред входа на крепостта. Закупихме билети за Белоградчишки скали. Цената на билета бе 3 лв. За възрастни, за учащи и пенсионери 1 лв.

Крепостта и Белоградчишки скали…

Ето ни пред входа на крепостта. Ето ги и тях- гордо стоящите Белоградчишки скали. Преминахме първата порта и пред нас се откри невероятна гледка-скалните масиви, наподобяващи причудливи форми, крепостни стени, панорамни площадки. Времето беше леко ветровито, както ще видите на много от снимките. Но това не попречи да прекараме около час отвъд крепостната стена.

Определено това е една от най-добре запазените крепости в България. Началото и е датирано през 1 век. Била е с охранителна функция спрямо стратегическите пътища, които се пресичат в района. През късната античност е била част от отбранителната система на  Римската, а в последствие на  Византийската империя. Крепостта е доизградена от българите. Една от последно завладяните крепости през 14 век от турците, които след превземането и настаняват гарнизон, имащ важната задача да охранява западните области на държавата, както и да потушава въстанията на българското население.

В годините между 1805-1837г.  белоградчишката крепост е разширена и пригодена за огнестрелно оръжие от френски и италиански инженери. Заапазени са паметните плочи във връзка със строежа, които са на български и турски език –единствен случай в крепостното стротелство на турците. Преминахме през три порти, които разделят самата крепост на три отделни  двора с обща площ над 10000 кв.м. Има две главни порти – Видин капия и Ниш капия. Върху крепостните стени на височина 10 м. са изградени амбразури за пушки. За оръдията са изградени три бастиона. По време на военна опасност в крепостта и околните възвишения броят на защитниците достига до 3000 души. Внушителна бройка, нали?

Когато преминахме и през последната порта всъщност достигнахме най-високата точка на крепостта-  Първа плоча пред нас се откри една неимоверно непринудена картина. От юг се вижда нагърченото било на Стара планина, от северозапад погледът се спира на островърхите Карпати. А в най-ниските части навсякъде са Белоградчишките скални масиви. Гледка, която трябва да се види и преживее. Често го казвам, но е така. Това усещане, там на върха, под развяващото се вече леко захабено българско знаме, докато вятърът те пронизва, определено трябва да се изживее…

Направихме стотици снимки, част от които ще споделя с вас.

През 1850 г. избухва най-голямото въстание в Северозападна България срещу османското иго – Видинско или по-известно като Белоградчишко въстание. До крепостта видяхме малък паметник, посветен на всички войводи и бунтовници- участници във въстанието, дали живота си за свободата на България.

Взехме печат на 100-те туристически обекта, купихме си картички, магнити, дребни сувенири, които една дама произвежда сама или по-скоро ги твори 😉

Отправихме се към следващата спирка от нашия план, а именно пещера Магурата и Рабишкото езеро.

Map not available!